За тихите мисли и Ню Орлиънс

Има идеи, които намират своето място тихо и кротко в малък прашен ъгъл някъде в нашите умовете, не напомнят за себе си и не са особено активни, но дълбоко в себе си знаем, че са там. За мен такава мисъл беше да посетя Ню Орлиънс още преди 25 години, когато гледах "Интервю с вампир". Готическият стил, мистиката и очарованието на филма се изляха като горещ карамел върху вече изградената ми представа за южните американски щати, благодарение на Джон Кенеди Тул със "Сговор на глупци".

Минаха много години, откакто бях гледал "Интервюто", а книгата на Тул вече почти не помнех, когато ми се отвори възможност да посетя Ню Орлиънс. Реших да се подготвя предварително, щяхме да посетим със съпругата ми, понеже пътуването беше семейно, само нещата, които правеха Ню Орлиънс толкова потаен и загадъчен, щяхме да пропуснем онази част, която е еднаква за всеки голям американски град - ситито, небостъргачите, хвърлящи сенки и задушавайки бетонираните площади, както и търговските улици със световноизвестните марки, които са еднакви навсякъде по света. Бяхме решили да се потопим в дълбокото - в нощния живот, джаза, коктейлите с ром и магията на града.

След дълъг и директен полет от Лондон кацнахме на международното летище в Ню Орлиънс "Луис Армстронг".  Казах си, че това е добро начало - летище, кръстено на краля на джаза. Пътувахме с такси, вярно че излиза по-скъпо, но пък позволява да опознаеш града по-подробно. Следите от урагана Катрина все още си личаха на места, подобно на дълбоки бележи.

За да разбереш един град и неговата душа, първо трябва да се запознаеш с историята му. Ню Орлиънс е град от 1718 г., основан от френската колониална компания "Мисисипи". Градът е кръстен на Филип II, херцог на Орлеан, който по това време бил регент на кралство Франция. След около 40-годишно френско управление, градът минава под испански контрол за още толкова време, след което за много кратък период е отново френски, а през 1803-та година вече става американски. По време на Американската гражданска война Луизиана е на страната на Конфедерацията, като за кратко се самопровъзгласява за отделна държава. През 1862г. окончателно Ню Орлиънс се връща в Съединените американски щати, където остава и до ден днешен. Разбираемо колониалният френски и испански период са оставили най-дълбока следа в облика на града. За да си направите изводи за културата и съзнанието на един град ще ви спомена само, че един от най-известните му образи е на Жан Лефит – пират, контрабандист и шпионин, а един от главните квартали носи неговото име.

Бяхме си запазили стая в малко бутиково семейно хотелче във френския квартал Льо Вьо Каре (Старият площад). Разбира се, туризмът е много развит и в града е пълно с първокласни хотели, но нашата цел бе да усетим пулса на Ню Орлиънс, искахме всичко да се случва около нас. Нямаме нищо против скъпите хотели с много звезди, а и кой ли би имал, но там човек е по-изолиран и ако щете - намира се в контролирана среда. Имахме нужда да усещаме ритъма на града през отворения ни прозорец. Стаята бе боядисана в синьо с изрисувани бели флорални мотиви, дограмата дървена, на места боята бе паднала и изглеждаше старинна. Леглото беше високо и голямо с рамка от ковано желязо. Мебелите бяха от черно дърво, а в стаята се носеше аромат на жасмин. През прозореца се виждаше улица "Шартър", а зад нас усещахме Мисисипи, благодарение на високата влажност. Точно това търсехме.

Целият френски квартал в Ню Орлиънс е обявен за паметник на културата, над осемдесет процента от сградите са построени в началото на XIX век, като има и немалко от XVIII. Повечето къщи са в креолски градски стил, квадратни с плосък покрив, успоредни на тротоара, с арки и малки тераси, богати на орнаменти от ковано желязо и бели фризове, а самите къщи са в пастелни цветове. Има и още един вид, наричан "креолска къщичка" (creole cottage), те са по-стари, с висок покрив, отворени веранди и много входни врати - всяка стая има собствена врата към улицата.

Плантация в Ню Орлиънс

Извън френския квартал, в богатия Градински квартал има разточителни вили на богаташи от колониалния период във викториански стил - големи и бели, с черни покриви и отворени веранди, подобно плантацията Тара в "Отнесени от вихъра". Ако имате време може да се запишете за организирани разходки из плантациите в покрайнините около града. Предложенията са доста гъвкави и предлагат, както посещение само на една, така и на 3-4 за ден плюс разходка с лодка в мочурищата, където може да видите и някой друг алигатор. Цените също са разтегливи от 65 до 150 долара на човек. Там ще видите истински плантации от края на XVII век, към които водят тунели от клони на вековни дървета, тихи алеи и колониален разкош, постигнат върху гърба на хиляди.

След като си починахме от пътуването, а слънцето се беше запътило към огнения хоризонт нямахме търпение да се разходим. Улиците бяха пълни с хора. Заради високите температури и влажността почти всички са облечени в широки и парени памучни или ленени дрехи, като във филм от 80-те. Уличните музиканти са на всеки ъгъл, а магазинчетата са разтворили широки витрини, отрупани с цветни стоки. Отнякъде отново дойде миризма на жасмин. Осветлението е слабо и създава впечатление, че всички лампи светят с приглушена жълта светлина. Да си признаем, от известно време винтидж модата обзе света, тук обаче ресторантчетата и баровете винаги са били старинни - метални столове от ковано желязо, дебели дървени маси с олющен лак или боя, ленени покривки и цветя в шарени стъклени вази. Предлаганата храна е предимно морска или свинско с пикантни подправки. В баровете звучи джаз, задължително в живо изпълнение. Макар Ню Орлиънс да е световната столица на джаза, можете да намерите и места с всякаква друга музика. За наш късмет попаднахме на малък бар, в който се чуваше блус. Блусът е втората най-популярна музика тук след джаза. Звучеше "Rainy night in Georgia" на Брук Бентън. Пихме  някаква местна напитка, за която барманът ни увери, че е с 200-годишна история. Казваше се "Сазерак" и се прави от коняк, лайм, захар и билки. Хората са гостоприемни и вежливи, макар да не фамилиарничат, както често се случва да правят местните в курортните градове.

Когато се прибрахме в хотелската стая, през прозореца се чуваше нощния живот, който бълбукаше като врящ котел - от далечината се носеше саксофон на уличен музикант, разговорите на стотици преминаващи туристи се смесваха с жуженето на търговците. Животът просто се случваше долу под малкия ни прозорец с решетката, покрита с патина.

През следващите дни освен нощния живот, понеже преди всичко сме туристи искахме да опознаем и забележителностите на града. Първо, през деня атмосферата в Ню Орлиънс е съвсем различна, някак мудна и меланхолична, вероятно заради почиващият град след всяка бурна нощ. Второ, това, което се забелязва е, че чистотата не е на особено високо ниво в сравнение с други известни туристически дестинации. Трето, градът има съвсем различен облик на дневна светлина, голямата част от колониалните постройки изглеждат потънали в патина, бръшлян и прах, което ги прави още по-красиви, интересни и мистични.

Започнахме с Френския квартал, където и се намирахме. Най-известната дестинация е катедрала Свети Луи на площад Джаксън, построена заедно с основаването на Ню Орлиънс. За съжаление е изгорена и реставрирана в средата на XIX век, като много малко е запазено от първата постройка. После посетихме Френския пазар, някои от търговците в него твърдяха, че това е най-старият действащ пазар в САЩ. Стоките са най-разнообразни, но в по-голямата си част прилича на антиквариат, макар да можете да намерите и всякакви други задължителни туристически сувенири. Аз лично си купих шапка на местния отбор - Ню Орлиънс Сейнтс. Главната причина, поради която посетихме пазара беше Кафе Дьо Монд, може би една от най-известните кафетерии в света. Това, което трябва да знаете, ако искате да посетите мястото е, че трябва да се въоръжите с голямо търпение. Пихме прочутото кафе с мляко (cafe au lait), което се смесва с цикория и определено има интересен вкус.

Трамвай в Ню Орлиънс

От Canal street във Френския квартал може да се хване най-старата трамвайна линия в Америка, тази по Сейнт Чарлз авеню. Със старинната мотриса пък се обикаля почти целия град, стигайки до Бизнес квартала и централната нова част. Понеже всяко кътче и камъче в Ню Орлиънс е изпълнено с история, то и с тази мотриса е така. Тя е вдъхновение и е използвана при снимките на класиката "Трамвай желание" (A streetcar named Desire, 1951) с Марлон Брандо и Вивиан Лий. Интересна за посещение е и къщата на Жан Лафит, в която той и съзаклятниците му кроили план за отвличане на Наполеон от остров св. Елена. Не успяват, само защото френският император умира преди това. Или според една градска легенда от началото на XIX век Лафит и Наполеон успяват да надхитрят смъртта и живеят до дълбока старост някъде из Луизиана.

Ню Орлиънс е бриз, който носи аромат на жасмин, нежен звук от саксофон и горчиво горещо кафе с цикория под малките тераси от ковано желязо и цветни фризове. Той е коняк с билки, захар и много лед в топлата вечер. Много малко са градовете, които остаряват така елегантно, с годините стават все по-обаятелни и красиви, макар част от тях да се разпада.

Излитайки от Ню Орлиънс на път за дома, онази малка идея, която беше чакала 25 години, за да стане реалност беше изчезнала. Не я виня, сигурно се разхождаше по улица "Бурбонска" или "Рампарт", разговаряше с туристите и пиеше ром с лайм някъде под нас. Дали ми липсва ли? Вие как мислите, дали ми липсва?

Гласувай:
Рейтинг 4.2 от 5 гласа Ню Орлиънс