Голдън Гейт

Мостът, който не можеше да бъде построен

Ранната есен през 1821 година е, току-що е свършила Мексиканската война за независимост и град Йерба Буна вече е под мексиканска власт. Градчето се намира в североизточната част на полуострова, който по-късно ще се казва Сан Франциско. Прескачаме до 30-ти януари 1846-та година, когато името на града е променено също на Сан Франциско. Отново включваме машината на времето и вече сме 1850г., когато градът става официална американска територия. Калифорнийската треска за злато е в разгара си и големи потоци от хора се насочват към Сан Франциско, икономиката се раздвижва и града процъфтява.

 Има само един малък географски проблем свързан с транспорта – за да се придвижат хората до съседната община Марин, трябвало да използват морски транспорт, понеже Сан Франциско бил притиснат на изток от Санфранциския залив, на запад от Тихия океан, а на север бил пролива Златната порта (Голдън гейт). Разбира се пътят на юг бил свободен, но досадно дълъг и уморителен без значение за къде пътуваш. Не помня кой, но някой беше казал, че щастието не е географско понятие, така било и за жителите на Сан Франциско.

Стремежът на хората към иновации и добруване обаче не можел да бъде спрян, освен може би от 1300 метра океан с дълбочина от 120 метра. През XIX век конструктори и инженери започнали да обясняват, че мост над Голдън гейт е невъзможно да бъде построен. Интересно е да споменем откъде идва името на Златната порта. В мемоарите си капитан Джон Фремонт, американски изследовател, водил пет експедиции в западната част на Северна Америка пише относно пролива: „На този пролив дадох името „Chrysopylae“ или Златната порта, по същата причина, заради която пристанището в Бизантиум е наречено „Chrysoceras“ или Златния рог”.

Цветни светлини примигват, всичко се размазва и машината на времето ни довежда до 2020-та година, когато над Златната порта вече има мост. Той е дълъг 2700 метра, в най-високата си част достига 227 метра, всеки ден по него преминават около 110 000 превозни средства и се смята за едно седемте чудеса на американската архитектура. Срещу 8$ можете да прекосите моста с колело по специално изградена велоалея или пък да си наемете хотел на брега с гледка към призрачно красивия оранжев мост. Оранжев ли, но защо? Мисля, че е време отново да включим машината на времето.

Годината е 1916г., новият ХХ век е настъпил, заедно с чудесата и новите си технологии, когато все още незавършилият инженер Джеймс Уилкинс предлага да се построи мост над пролива. Идеята набира популярност, но градският архитект охлажда страстите, като обявява, че строеж на такъв мост би струвал над 100 млн. долара, колосална сума за онова време, равняваща се на 2.3 млрд. към днешен курс. Той не спестява и възможните трудности, които биха изскочили при строежа, за да откаже и другите ентусиасти. Въпреки това, градският съвет бил задължен да попита, дали някой нямало да може да го направи за по-скромна сума. Разбира се предложения не липсвали, но едно се откроило с примамливата си цена. То идвало от нисичкият метър и петдесет поет и инженер Джоузеф Щраус, който казал, че може да построи мост за 17 милиона долара.

Той е мечтател, който проектира в дипломната си работа 89-километров мост над Беринговия проток, по-късно работи в известното проектантско бюро на Ралф Моджески, където предлага замяна на използваните по онова време стоманени противотежести с бетонови за по-ниски разходи и това му коства работата. Историята обаче е безмилостна и Щраус се оказва прав. Първоначалната му идея е за мост с три конзоли – две на всеки бряг и една в средата на пролива. Градските власти се съгласяват принципно с предложението му, но имало няколко уловки. Винаги има такива! Първо, искали мостът да не е конзолен, а висящ, понеже металургията била във възход и се смятало, че това е най-добрата технология. Второ, Щраус трябвало да използва и други конструктори и специалисти посочени от градските власти в работата си. Докато първите две условия не били проблем, но третото вече било отчайващо – трябвало да получи разрешение от държавата, от обществеността и да намери финансиране.

Отново сме 2020-та, возим се на круизен кораб в Санфранциския залив срещу скромните 29 долара. За да усетите магията и това, което е видял поетът Дилън Томас, за да каже „Няма да повярвате, че съществува такова място като Сан Франциско. Прекрасен залез … огромни мостове и Тихия океан в краката ти“, е хубаво да се качите на корабчето по заник. Лодката ще ви прекара под Голдън Гейт Бридж, там където залив и океан се докосват като срамежливи младежи, след което ще завърти покрай известния остров Алкатраз, за който ще чуете повече легенди, отколкото истини. Все пак не е задължително нещо да е истина, за да е интересно. Когато се уморите, очите ви прелеят от красотата на залива, а коремът ви вече е свит на топка от глад, можете да презаредите в Раунд Хаус Кафе, което в южната част на моста Голдън гейт и предлага 360-градусова панорамна гледна към залива, Тихия океан, моста и града. Заведението е в стил Ар деко и не е променяно от 1938-ма, когато е отворено. Там можете да се насладите на вкусната и нездравословна калифорнийска храна – бургери с най-различни сосове, хлебна купа пълна със супа или морски салати.

На Щраус му отнело повече от десет години, няколко отхвърлени проекта, докато изпълни условията на градската управа, но пък цената се качила до 35 милиона долара. В началото имало съпротива от местните фериботни компании, които имали силно лоби в местната общност и евентуално строителство на мост щяло да удари бизнеса им. После се намесили военните, които просто защото са си такива се притеснили, че един мост над пролива ще ограничи движението на кораби. В защита на моста обаче се обявили от автомобилната индустрия, която осъзнавала, че може да се извлече полза от цялата работа. Накрая били оправени и проблемите със земята, на която трябвало да започне строежът.

На 5 януари 1933 г. строителството започнало с изкопите за едната мачта. Дизайнът на моста бил Ар деко и прекалено иновативен дори за Щраус, трябвало да се държи само на две мачти на разстояние 1280 метра една от друга, като това е и най-голямото отстояние и до ден днешен на носещи мостови колони. От двете страни на моста били опънати два основни „кабела“ с диаметър 92 см., които били изплетени от 27500 галванизирани стоманени нишки. Всяка колона тежала почти 60 хил. тона, а целият мост около 900 хил. Сега вече ще разберем и защо е оранжев – понеже цялата конструкция е метална, а се намира само на 65 метра от солената океанска вода и имало нужда от солидна защита срещу корозия. Антикорозионната боя просто била оранжева. Мостът бил готов на 27 май 1937г. по-рано от предвидения срок и струващ по-малко от предвидения разчет.  

Мостът се превърнал в произведение на изкуството, заради елегантния си стил, строгите форми и ярки цветове, показващ хедонистичния презадоволен начин на живот от средата на XX век. Заради положението си Голдън Гейт Бридж често е обвит в гъста мъгла, създавайки усещане за преминаващите, че са между облаците и океана. Ако сте в Сан Франциско ми се обадете да ви разведа по моста, ще ви разкажа някоя друга интересна история, която не е задължително да е истинска.

Като си заминавате да не забравите да се отбиете в Туристическия център в южната страната на моста, там можете да си купите сувенири и магнитчета за приятелите, които ви чакат у дома, за да чуят невероятната история за моста, който не можеше да бъде построен.