За българите от Източна България, Видин и околностите са екзотична част от България и почти никой не е стъпвал там. Затова ми дойде и идеята да посетя този кът от страната и разгледам прославените с красотата си Белоградчишки скали.

Запазих 4 нощувки в хотел Скалите, разположен в центъра на Белоградчик, недалеч от самите скали. И на 26-ти август (неделя) в 00:00 потеглих с автобуса по маршрут Варна-София и на сутринта в 6:00 бях в София. Автогарата още се събуждаше и не всичко работеше, но след 6:30 започнаха да отварят заведенията и касите за билети.

Първата цел на пътуването ми беше Видин, една от най-отдалечените точки от Варна. Автобус за Видин в неделя имаше в 7:30, а касата на фирмата отвори в 7:00, така че разполагах с време за кафе и закуска. Когато дойде времето за тръгване вече бях в автобуса, където не мина без проблеми с мургавите ни братя (един беше объркал рейса, а една госпожа мястото). Пътуването от София до Видин трае малко повече от 4 часа. Автобусът минала през Враца и Монтана и към 11:30 бях на държавната автогарата във Видин. Веднага проверих автобусите за Белоградчик, които тръгват от Автогара Алексиев, но в неделя имаше само един автобус в 17:30 и затова имах около 6 часа за да разгледам града.

Видин е областен град и е най-известен с крепостта Баба Вида, единственият запазен замък в България. Крепостта е много добре интегрирана в Дунавският парк, като ясно личат част от нейните стени. Самата цитадела на крепостта се разглежда срещу такса от 4 лв. От крепостта се разкриват красиви гледки към река Дунав, като по малки коридорчета и стълби може да се обходи цялата. Тук има и театър на открито.

Вече минава 13:00, но градът си остава все така безлюден. Част от заведенията в парка не работят. След известно вървене седнах на едно работещо заведение да обядвам. Цените бяха много приемливи и тук прекарах повече от час. Като се почувствах отпочинал потеглих към Историческият музей във Видин, който се помещава в сградата на Конака. Сградата е много красива, но като цяло музеят е беден, а Войните за национално обединение не са застъпени в него. Както на повечето места в България историята приключва на 3 март 1878 г.
Градът остава все така безлюден и на въпросът ми винаги ли е така, уредникът на музея ми отвърна “Да. Последните години е така. Особено в Неделя.”

Напуснах музея и се разходих по центъра на Видин – тъжен и безлюден. Разгледах Стамбол капия (главната порта на крепостта), а до нея има паметник на Иван Срацимир, недалеч е и Кръстатата казарма. Като наближи времето за потегляне към Белоградчик вече бях на автогарата.
Пътуването от Видин до Белоградчик трае около 1 час, а маршрутката беше малка и почти празна (пътувахме 5 човека). Така след повече от 18 часа път бях вече настанен в хотел Скалите. Той се намира на самият център и от него и площада се разкрива невероятна гледка към част от Белоградчишките скали.

Освежих се и вече към свечеряване направих първата си разходка из града. Белоградчик е малко градче с не повече от 5000 жители. Всички заводи са затворени и основният поминък на жителите е туризмът свързан с чудните им скали. Седнах на едно павилионче на площада с очакване да хапна нещо и да гледам скалите, но се оказа, че предлагат само бира. Поръчах бира и се оказа, че не могат да ми върнат ресто на 50 лв, които имах, та обикаляха да развалят. Изпих бирата и отидох в хотела да вечерям. Оказах се единственият гост. Изморен от дългият ден се прибрах в стаята да почивам и събирам сили за следващият ден.

Дойде 27 август (понеделник), закуската в хотела е между 8 и 10:30, аз слязох в ресторанта към 9 часа. Избрах един вариант от закуските, които се предлагаха. Две филии, масло, сирене, кашкавал, салам, краставици и домати. И след кафето бях готов за разходка. За съжаление времето се беше развалило и се очакваше дъжд. Направих снимки на площада и паметника на загиналите герои и забързах към Историческият музей на Белоградчик. Той се оказа повече етнографски с много инструменти от поминъка на населението. Има акцент на Белоградчишкото въстание от 1850 г., което е едно от най-големите въстания на българите срещу турците. Естествено и тук няма нищо за Войните за обединение, въпреки че тук е бил разположен 15-ти Ломски полк извършил големи геройства. Докато разглеждам музея започна да вали и се наложи да се върна в хотела. Дъждът с прекъсване валя до обяд. Обядвах в хотела и като спря излязох на разходка отново. Реших, че след дъжда ще е хлъзгаво да се катеря по скали и се разхождах в ниските части на скалите, където има асфалтирани пътеки. Така попаднах на ресторант Мислен камък, който е на тераса с прекрасни гледки към природните феномени. До ресторанта се стига много лесно. Преминава се по алеята на хотела в ляво – първо е клон на ДСК, после кафене, покрай Виенският салон и Конферентната зала, изкачва се едно площадче и се стига до един път, колкото да мине една кола. Тръгва се по него и на 100-150 м е ресторанта. Самият път продължава още, като има пейки и още наблюдателни площадки. Пътят свършва до една затворена сграда и паметник на партизанин. Разхождах се още няколко часа и неусетно дойде време за вечеря, което беше на упоменатият ресторант с невероятната гледка.

За следващият ден времето го даваха пак дъждовно и бях решил да ида до пещера Магурата. Тя се намира на 30 км от Белоградчик и в сайта на града пишеше, че има автобус до село Рабиша, както още се казва пещерата.

На другият ден 28 август (вторник), часовникът ми беше навит на 6:30, защото уж автобуса трябваше да е в 7:20. В 7:00 бях на Автогарата (автогара е много силно казано), но за моя изненада се оказа, че няма автобуси въобще до Рабиша. Върнах се в хотела с решение вали, не вали да ходя на Белоградчишката крепост и скалите край нея. В 8:00 бях на закуска и потеглих.

Първо минах през туристическият център да питам за Рабиша как да стигна. Трябваше да работи от 8:00, но към 9:00 още беше затворен и затова продължих нагоре към крепостта. И тя трябваше да работи от 8:00, но първите туристи влязохме към 9:20 ч.

Белоградчишката крепост е една от най-добре запазените крепости по нашите земи. Строителството и е умело съчетано с непристъпността на скалите, което още допринася за популярността и. Крепостта на Белоградчик е строена на няколко етапа, като първия е още от Римско време. Най-голямо е нейното разширение при строежа в началото на 19 в., когато са създадени три площадки за оръдия и стени с бойници.

В наше време крепостта е благоустроена и има възможност да се посети най-високата и част разположена в скалите. Там има панорамни площадки, от които се вижда освен Белоградчик така и по-голямата част от причудливите Белоградчишки скали.

Разглеждането на крепостта ми отне около 1 час и към 10:20 започнах обиколката на един веломаршрут, който започва от Белоградчишката крепост и завършва в града. Началото на маршрута го открих лесно, на около 50-100 м в ляво от входа на крепостта. Там има един площад с паметник в памет на жертвите на Белоградчишкото въстание от 1850 г.

Общата дължина на маршрута е 5 км и минава през гориста местност, покрай част от крепостта и различни скални групи.

След около 2 часа вървене маршрута излиза на пътя, който води за Белоградчик и продължава по него. Тук като повървях малко, реших да вложа творчество и по една скала влязох в гората за да намеря горска пътека, по която да вървя. Лутах се около 30 минути и проверих с Гугъл мапс, къде се намирам. Приложението ми показа, че съм не далеч от горска пътека, която открих след 10 минути. Между временно открих няколко бивака под скалите. Така след около 4 часа вървене, пиех бира и се наслаждавах на гледката от ресторант “Мислен камък”.

Върнах се в хотела и попитах на рецепцията как може да се стигне до пещера Магура. Отговорът беше единствено с такси. Обадиха се да проверят дали е свободно и пътуването за другият ден беше уредено. В 10 часа на 29-ти таксито щеше да ме чака пред хотела.

В уреченият час бай Кольо (таксиджията) беше пред хотела и потеглихме към село Рабиша, недалеч от което се намира пещера Магура, известна още и като Рабишката пещера. По пътя, макар и делничен ден почти не се срещат коли и след около 20 минути бях на входа на пещерата.

Тук изчакахме да се съберем към 10 човека и така цялата група влезе с екскурзовод. Таксата за екскурзовод е 5 лв, която се разпределя на всички (по 50 стотинки на човек), а билета за пещерата е 10 лв. Самата обиколка трае около час и половина.

Самата пещера не е добре осветена и трябва да се внимава. Най-ценни в пещерата Магура са рисунките, като някои датират от преди 15 000 години. Тя е известна още, че е значима за прилепите, като се обитава от 8 вида. В част от галериите на пещерата се произвежда и вино, а в една от залите понякога се изпълняват оперни спектакли.

Изходът на пещерата се намира на километър и половина от входа и от него се вижда Рабишкото езеро, което е най-голямо по площ вътрешно езеро в България. Направих му снимка и потеглихме с бай Кольо към пещерата Венеца, където пристигнахме към 13 часа. Това беше тъкмо навреме, защото групите в пещерата влизат на всеки час. Входът и струва 8 лв.

Пещерата Венеца се намира до село Орешец, на 14 км от Белоградчик. Открита е през 1970 г. при взривни работи в каменна кариера край гара Орешец, на рид Венеца. Отворена е за посетители едва през 2015 г., когато е направено и ефектно осветление. Въпреки не големият си размер тя е монго богата на скални и пещерни образувания.

След повече от час, вече съм в хотела си Белоградчик и отивам да обядвам в познатият ресторант. Обядът е дълъг и приятен, като обмислям какво да пиша като се прибера. На рецепцията уреждам да ми подпечатат командировъчното, защото пътешествието е към своя край и на 30 август, рано сутринта в 6:00 взех автобуса са София.